Календарни празници и обичаи на къзълбашите в Делиормана

Къзълбашки жени от село Бисерци

Автор: Ибрахим Карахасан-Чънар

Ислямската конфесия в България обхваща около 12% от населението на страната, като преобладаващата част са български турци (ок. 600 хил. души).

Над 90% от тях са представители на ортодоксалното направление – тоест това са мюсюлмани-сунити, които се придържат към Сунната (сборник от религиозни съчинения, събрани от множество автори от различни поколения). Другата деноминация на мюсюлманите са шиитите, които са към 1% от българското население.

Те обитават главно Североизточна България, по-точно територията на историко-географската област Делиорман или Лудогорие[1]  – разделена между Разградска, Силистренска, Добричка и отчасти Русенска, Шуменска и Варненска област. Специалистите са на мнение, че областта не е обединена около свой административен, културен и икономически  център, но град Разград може да се определи като „столицата“ на Делиормана. Най-важните селища от градски тип в така очерталия се регион са: Разград, Кубрат, Исперих, Завет, Цар Калоян, Лозница, Глоджево, Сеново, Тервел, Алфатар, Главиница, Тервел и Каолиново. С малки изключения в същите селища и техните общини доминира турското население, което означава, че то е носител на турската и мюсюлманската култура, респективно част от тях (приблизително 10%), на неортодоксалния (хетеродоксен) ислям.

Религиозната доктрина и практика на българските мюсюлмани е твърде разнолика. Привържениците на „правата вяра“ се възприемат като единно цяло, но всъщност проявяващите се сред тях различия и дори противоречия са твърде забележими. Характерен в тази насока е примерът с българските къзълбаши (алиани), с тяхното място сред мюсюлманите у нас и отношенията им с християнското население. Българските алиани са етноконфесионална общност, която е разклонение на шиитската секта на Али-Иляхите[2], която е най-разпространена в Турция и Иран[3]. У нас и в Турция те са познати и като алевити, а често сами се определят като къзълбаши (червеноглави). Като шиити алианите се разграничават от сунитите по своите схващания и обредност, както и по религиозно-битовата си практика и поведение. Предизвиканото от идейни различия и политически сблъсъци съперничество между сунити и шиити с течение на времето е придобило постепенно и етнокултурни измерения.

Съществуването на ислямски секти в България може да се разглежда като своеобразен протест срещу господстващата върхушка по времето на османската държава. Заплашвани и преследвани от ортодоксалните мюсюлмани, алианите са се самовъзпитавали в сплотеност и единство, в поддържане на силни духовни връзки и дружба между членовете на общността им. Сектантството в шиизма, както показват редица изследвания, възниква в региони с развити религиозни системи. Затова алианството освен ислямска доктрина в нейната шиитска интерпретация включва и християнски елементи, съхрявайки и политеистични моменти.  Така обликът на културата на къзълбашите, обитаващи Североизточна България, се определя от множество фактори. Сред тях са се запазили и множество малоазиатски и балкански вярвания, които се преплитат с богатата ислямска традиция. В обичаите им ясно се открояват и следи от зороастризма (важната роля и значение на огъня в обичайните практики и др.).

Българският учен Максим Мизов смята, че къзълбашите имат  български произход. Раннохристиянските традиции, почитането на християнските култове и обичаи, толерантността към християните и техните празници, дават правото на алианите да се смятат за полухристияни и сами да утвърждават мнението, че между тях и българите християни разликата е „колкото острието на ножа“. Първото изследване, опит да се изясни произхода на къзълбашите в България, е издадената през 1914 г. „Народна вяра и религиозни народни обичаи“ на Димитър Маринов. Основавайки се на някои сходства в обичаите на къзълбашите и съседното българско население, той стига до извода, че те са потомци на ислямизирани богомили. Друг наш известен османист, Димитър Гаджанов, също прокарва подобни схващания като излага историческите събития, довели до появата на това течение, както и на доктриналните и ритуалните различия между сунити и хетеродоксни мюсюлмани. Карел Шкорпил от своя страна изказва мнението, че гробницата на Демир Баба всъщност представлява паметник от езическия период на българската държава. Принос в това отношение имат още Стефан Бобчев и Анание Явашов, и то конкретно за региона на Делиормана. Алианите (в България) и алевитите (в Турция) винаги са се отличавали от турците както в религиозно, така и в културно отношение. Алианите наричат турците „йезити“ и в миналото отбягват всякакви връзки с тях. Между  алианите в делиорманските села Брадвари, Преславци, Варненци и на други места е разпространена поговорката, че разликата между къзълбашите и турците е колкото лучената люспа, а тази между къзълбаши и българи – колкото лучена ципа. С тази поговорка старите алиани изразяват виждането си за по-голямата им родствена близост с българите, отколкото с турците. Подобни хипотези, разглеждащи алианите като произлезли от приели исляма българи или дори прабългари, имат привърженици и в наши дни.

Според преобладаващото мнение в научните ни среди, поддържано от изследователи като Страшимир Димитров, Любомир Миков, Божидар Алексиев и Невена Граматикова, основната част от къзълбашите са потомци на шиитско население, преселено в източните части на Балканския полуостров. Основание за тази хипотеза дават многобройните първични източници за принудителното преселване на шиити от Мала Азия, както и за значително присъствие на шиитско население още в началото на XVI век. Аргумент срещу налагането или доброволно приемане на шиизма от местни християни е и нетолерантното отношение на османските власти към шиитите през този период. Затвореността и ендогамията на общините при къзълбашите, основната част от българските алиани, също не подкрепя хипотезата за ислямизиране на християнско население.

Названието „къзълбаши“ идва от тюркските думи „къзъл“ (червен) и „баш“ (глава). Това название се свързва с дванайсетте червени ленти, окачени на шапките им, в чест на дванайсетте шиитски имами. Самите къзълбаши като религиозна група, се определят в рамките на обединение на номадски племена в Мала Азия и Азербайджан. През 1502 г. къзълбашите начело с Исмаил Сефеви, завладяват част от територията на Иран и обявяват своя лидер за шах. С това се слага началото на Сефевидската държава. Привилегированото положение на къзълбашите се запазва до реформите на шах Абас I в края на XVI в. Според турския изследовател Мехмед Ерьоз къзълбашите са обитавали Източен Анадол и по-специално района южно от Кавказ. М. Ерьоз твърди, че прабългарските и куманските племена, притиснати между исляма и християнството, предпочели сравнително по-демократичната секта, известна като къзълбашлък. Религията на алианите е определена като сектантство в шиизма. Тя включва и някои християнски и домонотеистични елементи, елементи на зороастризма и на други религии. В случая може да се каже, че тя е поливалентна конфесия.

Сведения за етническата принадлежност и произхода на лудогорските алиани дава известния османски пътешественик от XVII век Евлия Челеби. Неговата характеристика за това население като „сбирщина“ говори ясно, че то няма нито турски, нито персийски произход. В противен случай не би пропуснал да изтъкне това. Нещо повече, той посочил и обстоятелствата, при които е възникнала общността на алианите, техния генезис и етнически компоненти. Според него жителите на редица лудогорски селища са не само „сбирщина“, но и кръстоска на заселените османски войници с местното българско население, от което възникнали делиорманските и добруджанските племена. „Те са читаци, произлезли от кръстосването на татари, българи, власи и молдованци. …Първото им произхождение е от войниците на Сюлейман паша, син на Гази Орхан. После Йълдъръм Баязид заселил тук татари. Майките им били българки, влахини и молдованки, та от кръстосването им произлязло читашкото племе.“ Етническата специфика на анадолския войнишки компонент, състоящ се от тюрки, перси и татари, участвал заедно с местното българско население в т. нар. от Евлия Челеби читашки генезис, намира повече или по-малко своето отражение в поколенията, което му е дало основание навремето да говори за наличие на отделни племена. Той подчертава, че силистренското мюсюлманско население  продължавало да носи татарското си облекло, а при походи – да спазва татарския строй. Едно такова влияние безспорно говори за татарски компонент при неговото формиране, оставил своите следи върху чертите на отделни физически типове дори и досега.  Що се отнася до къзълбашите, те са повечето руси, което е доказателство за влиянието на българите. В подкрепа на тезата за „кръстосването“ е версията  за възникването на алианското село Помен[4], което било заселено от войници, женени за местни невести. Трите махали на селото дълго време носели имената на главатарите на трите войнишки дружини: Максуд, Вели и Сипан.

Явно не е случайно обстоятелството, че именно в Делиормана избухва голямо антиосманско въстание (1416–1418), организирано от прочутия османски мислител Шейх Махмуд Бедреддин Симави, син на майка българка и баща мюсюлманин. Неговите разбирания за изграждането на обществото с нова религия, издигнала се над мюсюлманството и  християнството, е израз на получилото се в региона етнорелигиозно взаимодействие. Такова издигане и съчетаване на елементи от две религии днес съдържа алианството. Именно по тази причина редица изследователи смятат Шейх Бедреддин за идеен учител и вдъхновител на делиорманските къзълбаши.

В съвременността къзълбашите живеят в някои обособени анклави в България (Добруджа, Тракия, Източните Родопи), но най-голяма е концентрацията им в Делиормана  – в градовете Дулово и Исперих, в селата Мъдрево[5], Бисерци[6], Севар[7], Варненци[8], Преславци[9], Водно[10], Брадвари[11], Йорданово[12], Черник[13], Острово[14], Драгомъж[15], Лъвино[16], Руйно[17], Вазово[18], Пчелина[19], Свещари[20], Задруга[21], Божурово[22], Помен[23] и др. С изключение на жителите на Дулово и Исперих, посочените села продължават сега да съставляват компактна маса къзълбаши.

Духовният ръководител на къзълбашите се нарича баба или деде, който  ръководи не само религиозната общност, но и почти целия светски живот на общността им. Според догмите на алианството техният духовен водач Али е равностоен на Мохамед. Али е зет на Пророка, женен за дъщеря му Фатима. Къзълбашите се молят два пъти седмично и пазят в тайна своите събирания от друговерци. По време на вечерните си молитви те се хващат за ръце и образуват кръг, с което подчертават своето единство и разбирателство. Те се молят колективно в светилищата, наричани теккета и тюрбета. Най-известният им храм не само в Делиормана, но и в България е „Демир Баба текке“. Той е построен през XVI в. до с. Свещари, Исперихско. По време на османското владичество техният затворен и конспиративен начин на живот и духовно общуване е импонирал на подчиненото българско население – така например отношението между мъжете и жените при къзълбашите съдържа някои елементи, които съвпадат с традициите и родовите връзки в християнските семейства.

Всички религиозни събирания на къзълбашите се посещават само от семейни двойки, тъй като момите и ергените не са посветени в тайните на религиозния живот на сектата. Младежите има своя организация. Сгодените момци и моми присъстват само като почетни гости на сбирките, без да изпълняват някаква служба. Сбирките на семейните се организират на родови начала. Обикновено 15-20 семейства се събират при един старейшина. При организацията на момите една от тях (обикновено най-възрастната) се избира за баба (т.е. изпълнява ролята на религиозен лидер). Изпълняващата главна роля на „баба“ чете молитва преди всяка (1,3,5,…12) чаша. В чест на 12-те имама (къзълбашки светци) се пият до 12 чаши (не се изпива цялата чаша, а се отпива само глътка ракия). В тази организация се приемат момичета на 14–15-годишна възраст. Приемането им става индивидуално и само на празник. При приема задължително се носи 1 литър ракия и сварено пиле. Яденето и пиенето се внасят от специално изпълняващите тая служба лица. Те съобщават поименно кандидатите пред съвета на старейшините (най-големите момичета). След консултация кандидатът се повиква при тях. Членовете на съвета задават въпроси на кандидата относно желанието и готовността му да изпълнява всички поръчения на съвета (т.е. на по-възрастните момичета). От новите членове се изисква покорство, послушание и работа. Всичко, което се прави, се пази в пълна тайна. Тук също важи принципът на възрастните, който е принцип на всички къзълбаши и алиани: „Глава си даваме, тайна не издаваме!“.

Къзълбашите нямат джамии. Имат развит култ към камъка и огъня, почитат мъртвите си прадеди. В Делиормана те обикновмено се събират на съседско-приятелски общности, наричани „джемове“ (в Кубратско) и „талиби“ (в Дуловско). Там всичко става със съгласието на бабата. Характерно за тамошните къзълбаши е, че те се числят към различни секти, според тачените за свещени дни и отношението към жените и другите турци. Такива секти са: Бекташия – най-многобройните, те пият ракия и поддържат теккетата; Челебия – събират се на молитва в сряда срещу четвъртък; Накшибенди – от Лъвино и Драгомъж; Накшикадрия – не пият ракия и вино и тачат Рамазан (в Руйно); Чаршамбалия – не дават жени на „йезитите“[24] (в Бисерци); Дервиш – почитат понеделника и петъка, ходят на сбирките без жените си (от Исперих и Вазово); Бобаи – (от Дулово) и др.

В шиитският бит (подобно на сунитския и на другите религии),  ролята на жената е „по долу“ от мъжете – един вид своеобразен „апартейд“. Второстепенното положение на нежния пол в османското общество било „идейно закрепено“ в унисон с ислямската религиозна доктрина. Но тази „рамка“ не съвпада с общоприетото при къзълбашите у нас. Още през 1740 г. в Разград, сред публиката на шумното тържество с участие на акробати, смешници и борци, което било организирано в чест на обрязването на група момчета от града и околността, немецът капитан Шад съзрял множество мюсюлмански жени. Облечени в бяло, те седели на земята  отделно от мъжете и „наблюдаваха изпод фереджетата си този хубав спектакъл при тишина, която ме изненада“[25]. Тези жени, които са присъствали в „деловата част“ на града, по всяка вероятност били къзълбашки, които противно на нормите, са нарушавали шериатските закони за полова сегрегация.

По време на османското владичество, алианският затворен и конспиративен начин на живот и духовно общуване е импонирал на подчиненото българско население. Така например отношението между мъжете и жените съдържа някои елементи, които съвпадат с традициите и родовите връзки в християнските семейства. Къзълбашите отричат многоженството и го смятат за чуждо и неприсъщо за честните хора. При тях липсва и традиция за кражба и изнасилване на девойка с оглед да бъде принудена да вземе за съпруг определен мъж. Както посочихме по-горе, при къзълбашите не е познато и затворничеството на жената. Те се събират в едни и същи помещения без разлика на пол. Жените имат същите права и заемат постове, каквито имат и техните мъже. Жената алианка се държи свободно и с открито лице пред мъжете. Както е известно от теорията и историята на исляма, един от най-ярките белези на изолацията на жената мюсюлманка от обществено-политическия и културния живот е нейното религиозно облекло и по-специално носенето на фередже, яшмак и шалвари. Но тази закономерност при къзълбашките не се спазва винаги. Нещо повече – женският пол участва наравно с мъжете при посрещането на гости, яденето, пиенето и веселбата.

Алианската култура успява да съхрани през вековете своята книжнина макар, че през османския период тя е унищожавана и изгаряна. В Делиормана има отделни случаи на натиск и в по-ново време, когато се налага атеистичната идеология, както и по времето на т.нар. „Възродителен процес“, Сред общността са налични отделни ръкописи, които днес се пазят внимателно. Молитвите и преданията се наизустяват и се предават устно. Единствената книга, която се държи открито е Свещения Коран –  рутинен навик от миналото, за да може при евентуално нападение от османските власти, той да бъде формално доказателство, че и те са последователи на каноничния ислям. Къзълбашите не признават молитвата като главно религиозно задължение, което трябва да се спазва. Нито ежедневните намази, нито молитвите по други поводи са навлезли във всекидневния им живот, те не спазват и абдест (обредно измиване).

Типично за хетеродоксния ислям, алианите се молят само в строго определени дни (вечери) на седмицата. Събират се по двойки в молитвената стая на бабата и се молят заедно. Молитвите се четат от бабата. Интересно е да се отбележи, че тези молитви не са текстове от Корана, каквито са молитвите на ортодоксалните мюсюлмани.  Алианите се събират вечер, след залез слънце, тайно от друтите последователи на исляма. Молитвените вечери са предимно в сряда и петък. Богомолците се наричат чаршамбалъ или бекташии. Други, които се събират на вечерите в понеделник и петък, се наричат пазарертели или бобаи. Освен, че не посещават джамии, къзълбашите не признават и ходжите като духовни глави. Те не допускат ходжите да извършват какъвто и да е обред, независимо дали е при раждане, сватба или погребение. Постенето при тях е само девет дни през мухаррем  – първия месец от мюсюлманския (лунния) календар[26]. Те вярват, че през този месец е убит имам Хюсеин (син на Али). Подобно на сунитите, неортодоксалните мюсюлмани в нашата страна също приемат хаджилъка като задължение. Те обаче ходят на поклонение в град Кербала, където се намира гробът на имам Хюсеин, внук на Мохамед и син на Али, както и в град Наджаф – където е гробът на Али.

Общината при алианите играе в миналото, а също и сега много важна роля. Тя е изградена на родова и религиозно-ритуална основа, регулира социалните отношения и обредната система, с което съдейства за запазването и предаването на обичаите на общността. В дома, където се провеждат сбирките на общината (джема) постоянно гори ритуален свещник (чираг), за който се смята, че е завещан от Хаджъ Бекташ Вели. Свещникът е абсолютно задължителен атрибут за провеждане на всяко религиозна церемония. По презумпция той се съхранява в къщата на бабата и се наследява от поредния избран баба. В Кубратско традиционния свещник е правен от глогово дърво, расло на „кръстопът“ с три пътя – избира се клон с троен чатал, чиито разклонения служат за опора. Изборът на глоговото дърво се дължи на апотропейната му функция, вярва се, че то отблъсква нечистите сили. Този свещник има проспособление само за една свещ и се приема, че символизира духа и очите на Али.

Друг специфичен атрибут при къзълбашите от Разградско, Кубратско и Дуловско е ритуалната пръчка тарик. Тя служи за опрощаване на греховете и за наказания, прави се от дюлево дърво и следва да има дължина дванадесет хвата (в чест на 12-те имама). По разказите на къзълбашите от с. Бисерци, имам Хюсеин утолявал жаждата си в Кербела именно с дюли. В същото село дюлевата пръчка при дръжката се украсява с три вдлъбнати очертания. Вярва се, че пръчката тарик символизира меча (Зюлфикяр) на Али – преданието гласи, че Хаджи Бекташ Вели дал на един персиец сабя от дюлево дърво да пази дома му. Названието Зюлфикяр се интерпретира като „Господар на двете остриета“ – символ на удвоената сила и кармичната връзка между пророка Мохамед и Хазрети Али. Пръчката се съхранява в дома на бабата, поставена в зелен калъф и закачена над мястото, където той седи върху бяла овча кожа. Всеки месец активните членове на джема са длъжни да минат през тарика: лягат по корем, като им се удрят символично от главата до петите по 3 или 5 тарика. При по-големи провинения, бабата определя повече на брой удари. Тарик се прекарва три пъти в чест на Аллах, Мохамед и Али и пет пъти в чест на Аллах, Мохамед, Али, Хасан и Хюсеин. В с.  Острово (Разградско) хората казват, че по този начин се опрощават греховете – пречиства се тялото и душата (темизлемек). В с. Черник (Дуловско) това е практика, която се прави преди настъпване на смъртта. След всяка употреба пръчката задължително се измива с вода. Този ритуал се извършва само от тарикчи – длъжностно лице по време на джема. При създаване на нов джем се изработва нова пръчка тарик.

Като мюсюлмани къзълбашите следват календарната система на турците сунити. Известно е, че централно място в мюсюлманските празници заемат Курбан байрам и Рамазан байрам. Двата байрама обаче не са приети като официални празници от алианската общност. Те ги спазват по свой начин. Първият празник Курбан байрам се тачи повече – в Делиормана го наричат Ток байрам (сития празник). Седмица преди байрама, те намазват с червена боя коча, който ще бъде жертван за курбан. Ден преди празника, се тачи Байрам арифе – правят се и се разнасят по комшиите маслени питки и препечен хляб (пексимет). Понякога къзълбашите слагат върху жертвеното животно полегата чертичка и кръст – знак, показващ че те пазят частица от езическо-християнската вяра. В миналото те рисували до кръста и полумесец, за да се застраховат пред официалната османска власт. В случая при тях е налице дихотомия в религиозните им убеждения – те нито се обявяват открито против исляма, нито пък го приемат в неговия каноничен ортодоксален вид. Рамазанът или Ач байрам не е типичен за  алианската общност. Те нямат добри спомени за него – в миналото през османското господство, органите на властта ги следели дали спазват празника и ги наказвали. Независимо от това, сега на отделни места се празнува Рамазана  – на празника обикновено момците си избират биляазер (близък приятел), а момите кардаш (побратима, дружка).

Извън религиозните празници, които се местят всяка година с 10 дни напред, къзълбашите отбелязват и такива дни броени от Касъм (Димитровден), които не менят датата си. Техният девиз е „Шест месеца печалба и шест месеца молитва“. Както е видно, празниците им започват след Димитровден и приключват на първа пролет. През същия период се провеждат и редовните сбирки на джема. След първа пролет не се провеждат никакви сбирки. Само някой от най-възрастните членове палят петъчна свещ. Освен Касъм – първия ден на зимата, когато се главят пастирите и ратаите, други такива дни са: Къш доксан – 90 дни след Димитровден, средата на зимата (5 февруари); Доксан докуз – 99-ти ден, ден на лозаря (14 февруари), ако този ден е тих и спокоен това означава, че ще има голям берекет през годината; Юз – сто, ден на пчеларя, „юз, сабана дюз“ (сто, приготви палешника);  Юз он – 110, „тарлая башъна кон“ (на нивата стъпи). През лятото къзълбашите празнуват първа жътва, винаги в понеделник или четвъртък. По жътва пеят жетварски песни (орак тюркюсю).

Първият празничен обред, с който се открива джемът за сбирки е „Харман тава“. При провеждането му се прави „гечме малеси“ (свикване на членовете на сектата, при което всички двойки, след като мине вечерната молитва, лягат по очи пред бабата, а тарикчията прекарва 3 пъти над тях, от главата до петите им, дюлевата пръчка[27]). Това е знак, че греховете им са опростени и че те са верни на заветите на Али. Харман тава се прави след приключването на земеделските работи около Касъм, тоест няма точно определен ден. Празнува се само в рамките на джема, в чест на успешно приключилото лято и на осигурената зимнина. На тази сбирка всяка двойка коли по едно пиле и носи по 200 гр. ракия. Празникът се прави в неделя вечерта срещу понеделник или в четвъртък вечерта срещу петък. Един ден преди празника бабата извиква някой от наблюдателите (гьозчии) и му възлага да покани членовете на сектата, като му изброява продуктите, които трябва да носи всеки член. Гьозчията минава по домовете и кани всяко семейство от джема. На другия ден след получаването на поканата, всеки член на сектата носи поръчаните му продукти в дома на бабата. Там пристигат и хадъмите, които приготвят ястията за празника; идват също един или двама сакаджии (Саки-баба), които осигуряват вода, както и атешчии, които осигуряват дървата за готвене и огнивото. Готви се предимно пилешка супа, пилешка яхния и варено пиле.

Първо се вдига наздравица и се пие ритуално ракия, като успоредно с това се пеят песни за къзълбашките светци и за Демир Баба. Бабата обявява свършека на пиенето и дава знак за начало на яденето, като се изяжда всичко донесено. Всяка семейна двойка се храни от една тава. Не са забравени и отсъстващите – оставя се пай, който се казва „гарип пай“. От него се дава и на гостите, които присъстват на тържествения ритуал. Ако останат продукти, то те се прибират и се носят в къщи за децата, които още не членуват в сектата. В полунощ  бабата започва да чете молитви свързани с празника, палят се свещи и джемът се разпуска.

Кърклар или Султан невруз е един от най-големите празници за къзълбашите – сходен с традиционните пролетни празници на българите и някои други етноси у нас. Празникът е свързан с рождения ден на халифа Али:

Светият Али се роди в този ден.
В такъв един ден се роди,
и този ден беше Невруз.
Настъпи равноденствие.
Беше ден слънчев[28].                                         

Същият ден се празнува ежегодно на пролетното равноденствие по слънчевия календар и е посветен на 40-те светии и мъченици, воглаве с Али. Смята се, че вечерта на 21 срещу 22 март се дарява живот на всяко земно същество и на следващия ден започват да излизат насекомите, а духът на починалите през годината напуска телата им и отива на небето.  На този ден жени от всички възрасти, ергени и момичета излизат на близката поляна или горичка, събират цветя, търкалят се за здраве по зелената трева, пеят песни и играят различни игри и пролетни танци. Този празник бил недолюбван от османските власти и нерядко завършвал с конфликт. Срещу празника членовете на джема (талиба) се събират при бабата, носят подобно на Харман тава пиле, питка и 12 или 40 яйца. Числата са често използвани символи в къзълбашките ритуали. Така например те свързват числото 12 с много популярния сред тях култ към Дванадесетте имами, които хетеродоксните мюсюлмани наричат още Златен синджир. Традицията за почитане на дванадесет имами се налага в историята на шиизма през IX в. и се свързва с изчезването на последния имам, който е бил малолетен. Оттогава шиитите имамити се наричат и с названието Исна’ашарийа (последователи или поклонници на 12-те имама).

В Делиормана култът към 12-те имама, като съществен елемент от културата на хетеродоксните мюсюлмани, се почита както от самите бекташии, така и от къзълбашите, изповядващи бекташизъм. При бабаите преклонението към 12-те имами е по-слабо развито. Проникването на този култ се илюстрира както от ритуалната пластика, така и от някои форми на приложно изкуство. Така например, ритуалната пръчка тарик, символизираща сабята на Али, е дълга обикновено дванадесет хвата. Ритуалният свещник, използван за сбирка на голям джем при бекташиите в исперихското село Свещари, представлява дървена кутия на три нива с гнезда за 12 свещи. Две симетрични групи числа образуват сбор от 12 резки, които се открояват в задната част на излетите от бронз обувки на Демир Баба. Розета с 12 сегмента краси пространството над югоизточния прозорец в тюрбето на светеца. Над същият прозорец, от вътрешната страна, се намира миниатюрна скулптура на тадж с 12 елемента.  Що се отнася до числото 40, то се свързва със светите 40 мъченици – неслучайно невруз е наричан и кърклар[29].

Седмица по-късно е траурно–поменалния празник Ашуре байрам – с него се отбелязва убийството на Хазрети Хюсеин (син на Али) от йезидите. Легендата гласи, че той е бил хванат и хвърлен в затвора, където бил измъчван – не му давали да пие вода, а му давали да яде само сол. На деветия ден Хюсеин не издържал на мъките и умрял. Затова днес е прието къзълбашите да са в траур 9 дни и след това честват празника. Траурът е за периода от 28 март до 8 април – това са дните, през които Хазрети Хюсеин бил в затвора, а денят на неговата смърт е 8 април. През тези траурни дни членовете на джема пазят строг пост, не пият алкохол, вода, не се къпят и бръснат, има възбрана да се гледат в огледало, да водят полов живот, да се събират по различни поводи и пр. В тези дни се зашиват калъфите на сазовете, да не би случайно някой да удари теловете. За отбелязване е, че траурните дни за бабаите са 12, а за всички останали – 9. В миналото празникът е бил забранен от официалните власти и от мюсюлманската улема. През ХХ в. се проявява по-голяма толерантност към сектата и той е разрешен.

Кьофюр гюн (Невернишкия празник) се провежда на християнския Великден или в навечерието преди него (четвъртък). Той се спазва от стари времена и се предхожда с 12-дневен пост (ара). Вечерта срещу празника се палят огньове  – вярва се, че със запалването на огньовете се изгарят злите духове. Обичаят изисква да се поставят на седем[30] места купчинки слама, които се запалват. Докато пламти огъня, купчинките се прескачат 3[31] пъти. Вярва се, че със запалването на огньовете се изгарят злите духове.След изгасването на огъня, по-възрастните жени взимат пепел от всяка купчинка в шепите си и правят по една точка на челата на децата и младежите, за да не ги завладяват зли духове и да не се разболяват. Със същата пепел, размита с вода, се прави кръстен знак или кръгче по челата на хората и животните, както и по вратите на хамбарите, оборите и курниците. Това се прави, за да не бъдат засегнати сградите и животните в тях от зли духове. След това домакинята ръси с просо изброените стопански сгради и къщата. За отбелязване е, че в последния четвъртък преди деня на кьофюра не се работи, не се впрягат животни, мляко и яйца не се варят. В тези дни се правят люлки, на които се люлеят млади жени и се събират роднините на варена царевица или млечна баница (джадъ гьозю).

Хъдрелез (Гергьовден) е един от най-големите празници при алианите. Празнува се на 5,6 и 7 май. Преди Хъдрелез, подобно на кьофюр, тук също не се работи последния четвъртък, а ястията се приготвят от предния ден. В навечерието на Хъдрелез (5 май следобед) се събират „нишани“. Две девойки (първите живородени деца на майките си), носят калайдисан котел (медник) с малко вода и китка босилек вътре, обикалят всички къщи и призовават хората да дадат своите нишани (пръстени, гривни, обеци и други накити). При обхождането на домовете девойките нямат право да стоят под покрив или стряха. Поверието гласи, че ако тези моми застанат под покрив, през лятото ще паднат унищожителни за реколтата дъждове. След като обходят селото и съберат нишаните, те отнасят котела в дома на последната булка от селището и го оставят, покрит с копринена кърпа, да пренощува под розов храст. Там котелът стои до следващия ден, когато започва ваденето на нишаните. Вярва се, че през тази нощ се срещат светците Хъдър (Хъзър) и Иляс – съответно покровители на сушата и морето.  Според преданието, след като си похортуват, всеки от тях поел по своя път – единият отива на изток, другия на запад.

В деня на Хъдрелеза, рано сутринта на 6 май, стопаните обикалят посевите си. Стопанките изнасят на слънце всичките си вълнени покривала за миндери, дюшеци и възглавници, за „да не ги ядат молци“. Младите жени си избират най-близката житна или ръжена нива и се търкалят в росата – за да имат дълги плитки. Като се върнат в къщи майките им сплитат косите – плитките задължително трябва да са нечетен брой (3 или 5); за омъжените жени те са четен брой.  Що се отнася до стопанина, той не се бави много и се връща от нивата с клас от есенниците. Това е знак за всички да седнат около софрата и да направят лека закуска – храната се състои от сарми с листа от лопуш, пълнени с булгур и сирене. Сармите се заливат с чесън и кисело мляко.

Преди обед младите момичета (в т.ч. моми и булки) отиват на мегдана, където ергените са направили люлки, и се люлеят. Идва моментът в който всички те се събират в най-голямата стая на дома, където е оставен котелът с нишаните – започва „нишан чъкарма“ (ваденето на пръстените). Жените образуват кръг (алай), а две от момичетата внасят котела и го поставят в центъра на кръга. Едно момиче с черна кърпа на главата сяда срещу котела и без да гледа, започва да изважда от съда събраните нишани и ги дава на жените край себе си. Последните се стремят да отгатнат получените нишани. В Делиормона има все още практика, в която на момичето се дава огледало, да се гледа в него, докато вади предметите. Част от жените пеят „маани“ (припеви):

Късмети, късмети,
Късметите имат име.
Комуто се падне този късмет,
Късметът ще го спохожда цяла година[32].

След всяко маани момичето бръква и вади някой предмет. Жените го вдигат високо с една чаталеста пръчка и питат чий е. Който го познае, си го прибира, което е съпроводено със смях и закачки. Тази игра продължава докато не бъдат извадени всичките събрани нишани. Накрая водата се излива от котела и всички се поръсват с босилека. Забавлението на младите моми и булки продължава с няколко игри, след което те отиват да обядват. Следобедът е време пак за люлките, където се събират само момите и ергените. Семейните отиват в джема да празнуват Хъдрелез – там те се гощават с агнешка яхния, приготвена от жертвено агне. Възрастните преди ядене пият ракия, но те не играят ритуален танц „сема“. По-младите семейни алиани купуват агне и го готвят в дома на един от тях. Младите избират помежду си баба, който брои поредните чашки при пиенето на ракия. За разлика от другите празници, на Хъдрелез няма вечерна молитва. На 7 май сутринта се посещават гробовете и се поливат с вода. Малко по-късно, всички излизат вън от селото по поляните, търкалят се за здраве, играят старинни игри (на гърнета, на пуйчета и др.). След това се връщат на мегдана с най-хубавите си премени и отново се люлеят на люлките.

Празникът продължава същия следобед с „Бешикли“, може би най-зрелищната игра на Хъдрелез. Това е представление, в което участват само жени. Те образуват широк алай, а в средата е централната фигура в зрелището бешик (люлка) или както го наричат в с. Севар „пеленачето“. Бешиклито е млада жена, облечена като младеж – с бяла блуза и фес, с кръстосани колани на гърдите и с импровизирана люлка на рамка, закрепена за кръста и от две скрепени летви, покрити с плат (обикновено чаршаф). Идеята е, че щом е в люлка, бешиклито е пеленаче, независимо от това, че има изписани мустаци и пуши лула. Следва го свита от 12 девойки, уж охрана на бешика, които са облечени като войници, но всъщност са „краювци“ (хайдути) с препасани колани през гърдите. Те вървят на двойки, въртят се и подскачат досущ като кукери и размахват „калъчките“ (върбови пръчки), като гледат да ударят някого с тях или да „откраднат“ някоя жена от алая, като същевременно пазят някой да не открадне бешиклито. Пазят го и 9 „арапи“ с начернени лица и ямурлуци, които вървят след тях. Непосредствено зад бешиклито вървят две жени посредници (араджъ), които бият дайре или тава и пеят:

Крачка по крачка вървим,
три-пет крачки напред.
18 хиляди души от света,
видях вътре в една планина[33].

Тази процесия е главната група, която шества по мегдана. Има и друга група, която включва комичната компания на циганин (дядото) и циганка (бабата). Те са последни в редицата – вървят и „духат“ с духало (кош за слама) и „коват“ с един ръжен и една пиростия, като от време на време „подковават“ краката на краювците, които традиционно яздят коне. Когато някоя жена от зрителките придърпа циганина, неговата половинка разиграва акт на ревност. Шествието с бешиклито, алая, краювците и арапите в определен момент се източва от мегдана и посещава домовете на възрастни и болни хора, които не са успели да дойдат на площада. Тези сцени твърде много напомнят играта на дядото и бабата при кукерите и заедно с „пеленачето“ подсказват за евентуална далечна връзка с древните дионисиеви игри.

Друга роля отредена на циганската двойка е играта на „пеперуда“. Обикновено циганката е препасана с листа от лапад и бъз и тя се вживява в ролята на пеперуда – прави мах с ръцете като с крила и имитира летеж. Жените от алая я поливат с вода „за берекет“, а краювците от своя страна започват „крайлар ойуну“ (танц на краювците), като продължават да „пазят“ бешиклито от арапите. След пеперудата идва време за „заораването и засяването“. Тук в действието се включва един „йокюзчю“ (воловар), който води як „вол“, като го тегли с викове и пухтене към 2-3 млади „крави“, които пасат на единия край на алая. Появява се „сеяч“ и „засява“ мегдана, а „орач“ застава зад вола и имитира, че оре. Волът излиза от браздата, разфучава се, догонва пасящите крави и си намира половинката. Накрая изскачат и „жътвари“, които жънат и след това вършеят. Така приключва  този весел и интересен празник, който според настроението на участниците включва и други игри.

Молитвата за дъжд (Пеперуда), един обичай характерен за различни краища на страната ни, е познат и в Делиормана. При къзълбашите е популярен като „Кепче кадън“. При засушаване възрастните предлагат на децата да играят „пеперуда“ – любима игра на момичетата до 12–13-годишна възраст. За пеперуда се избира момиче, което е първородна дъщеря на родителите си. То се окичва с бъз и клонки от върба и носи украсена със зеленина кофа и черпак. След нея върви група от десетина момичета, които също са оборудвани с кофи, кошници и торби в ръцете си. Децата пеят песен, в която се молят за дъжд:

Пеперудата масло иска,
пеперудата брашно иска,
пеперудата мляко иска,
пеперудата дъжд иска[34].

Шествието обикаля селището, като момичетата не спират да пеят и да скандират „Пеперуда, пеперуда!“ В случая търсената персона е стопанката на всеки дом. Пеперудата излива един черпак вода на главата си, а стопанката пръска с вода момичетата и им дава брашно, сирене, захар, масло, яйца и други продукти. В края на деня „пеперудата“ се преоблича и заедно с дружките си похапва баница. В някои места на Лудогорието все още е прието участниците да обикалят селото и гробището три пъти, да изливат вода в три кладенеца, да поливат три гроба. Според поверието, докато децата се приберат по къщите си, трябва да се изсипе пороен дъжд.

Подобно на християните, неортодоксалните мюсюлмани празнуват също и Илинден – 2 август (по стар стил). На този ден те се събират край теккето Демир Баба, при днешното село Свещари, Исперихско. Демир Баба заема централно място в традиционния мироглед на хетеродоксните мюсюлмани в Североизточна България или както се казва в едно  вилаетнаме: „Демир баба е като майка и баща за народа си.“[35] Храмът на светеца е издигнат на мястото на тракийско светилище на племето гети, което е използвано по-късно и от римляни, славяни, българи и къзълбаши. Най–ранното известно засега споменаване на теккето Демир Баба се съдържа в османски документ от средата на XVI в. Приносът за това датиране е на Страшимир Димитров[36], който съобщава за един регистър от 1569 година, където под № 315 се споменава, че теккето на Демир Баба е било обслужвано от „общността на Кьосе Иса“[37]. Първият български учен, който дава научна информация за теккето е Иван Велков[38] – второто десетилетие на XX в. На него дължим и сведенията  за два надписа с арабска графика – единият е върху мраморен камък, поставен над входа за двора на теккето и гласи: „О, Али, помощ от Бога и близка победа. И възрадвай вярващите, о Мохамед.“ Първо  по-обстойно описание на теккето и свързаните с него легенди прави Анание Явашов[39], а събраните от него материали стоят в основата на трайния интерес към това място.

Край теккето се прави оброк (адак) по най-различни поводи – при бездетие, болест, нещастие, осигуряване на късмет в живота  и др.  В зависимост от имотното състояние на семейството и значимостта на събитието оброкът е различен – той бива: петел, гъска, агне, овен, различни видове кърпи, бохча или килим. Една от най-често срещаните обредни практики там е връзването на конци, парцалчета, кърпи, бельо или ризи по прозорците на тюрбето и по дърветата с пожелание за здраве. При оздравяване най-често се коли курбан.

Бабата е този, който трябва да разреши пътуването до теккето. При пристигане първо се посещава храмът, където се намира гробницата (тюрбето) на светеца. В него се влиза без обувки, като в предверието се целува дясната каменна колона на входа, а после и лявата. На прага на гробницата се пада на колене, полагат се двете ръце на земята и се целува мраморният праг. Възрастните палят свещи и коленичат около гроба на Демир Баба, покланят се три пъти доземи и с този обред искат разрешение от светеца за започване на курбана. Излизането от храма става заднешком. Има специален дървен жертвеник, където се колят жертвените животни. Тяхното месо се готви и яде на място (от курбана нищо не се връща вкъщи). Срещу храма има сграда с две стаи, където се провеждат обредни гощавки, придружени с песни и музика на саз. Обикновено посетителите преспиват край теккето, тъй като къзълбашите се гощават нощем. Водата в теккето се смята за свещена – изворчето се нарича Беш пармак (Петте пръста). Според един хадис най-голямото добро, което човек може да стори, е да даде на хората вода. Една от легендите гласи, че въпросният извор с изобилна студена вода се появил и получил името си, след като Демир баба забил петте пръста на ръката си в скалата. До каптирането на извора и обявяването на местността за вододайна зона кръвните жертви, принасяни от хетеродоксните мюсюлмани, били клани върху дървен подиум над водата, изтичаща от Беш пармак. Водата от този извор се смята за лековита – от нея пият сутрин, къпят се, занасят я със стомни и шишета вкъщи. Демир Баба текке може да се посещава във всички дни и по празници, но с посещението му на Илинден се извършва най-голямо добро пред Аллах. През този ден на 2 август се правят и оброците.

Саяджък (саяджията) е ритуална игра за плодородие – адекватна на такава при сунитите. Провежда се през есента след гроздобер и след прибиране на царевицата и другите земеделски култури. Няма фиксиран ден – организира се от ергените, които се уговарят, кога ще играят саяджък. За целта се взимат няколко хлопки и звънци от овцете и ги окачват на колана на един от тях, който  се титулува баш саяджия. Младо момче се забражда като мома и влиза в ролята на „чепиш“ (млада козичка). Главният саяджия е облечен като теке (козел), с козелска глава и гащи от кози кожи – той дрънка, колкото се може  със звънците и хлопките на кръста и гони козичката за да извърши „акта на оплождането“. Останалите момци, които имитират стадо, също носят звънци и хлопки на кръста. Всички саяджии гонят козичката и се мъчат да я хванат. Цялото действие  на тази игра се извършва главно в часовете на нощта, когато ергените обикалят от къща на къща и събират подаръци. В село Острово (Заветско), водачът на саяджиите се обръща към стопанина на всеслушание така:

Амуджа[40],
саяджиите дойдоха, разбра ли?

Приеми нашия поздрав, тая сая чия е?
В гората овчиците ти да се напасат,
ралото ти на нивата да оре.

Амуджа,
дай на момичето пари за сакъз,
а козела се нуждае от пари за сол[41].

Обикновено стопанинът дарява цялата група с пари, грозде и орехи, а саяджиите го благославят: „Аллах да те дари с черноока, черновежда булка!“ Един от саяджиите събира в торба подаръците и след като наобиколят къщите, те се прибират в одаята си и изяждат събраната храна. Парите са на съхранение в баш ергенина; накрая със събраните пари саяджиите си купуват лакомства.  Обхождането продължава няколко вечери, докато не се посетят всички семейства в селото.

Семейно-битовите празници също се вписват в културата на къзълбашите – те са неотменима част от жизнения им път, от люлката до носилото. Преди да проследим вижданията им за бременния цикъл на жената, нека кажем, че алианите приемат бездетието като предписана съдба (анъл язъсъ). Но обществото не изолира бездетните жени. Обикновено такива семейства осиновяват роднинско дете, независимо от пола му. Вторник и събота са обявени за мръсни дни – тогава мъжете и жените не бива да спят заедно, за да не се избегне оплождането. Има поверие, че деца, заченати през траурния месец или месеца на смъртта на шах Хюсеин (матем айъ) се раждат глухонеми. Вярва се още, че децата родени в петък, не живеят дълго.

Бременните жени се наричат „юклю“. Сред къзълбашите са познати обичаи за гадаене на пола на детето. Бременните трябва да спазват редица правила: не бива да прескачат кобилица, дръжка на брадва, да колят животни, да ходят при смъртник. Когато жена пресече пътя на кола, дори и да не е бременна, се смята, че ще и се случи нещастие. Ако се наложи да ходи при близък покойник, трябва да върже на малкия си пръст червен конец; на излизане конецът се поставя върху мъртвеца. Абсолютно е забранено бременна жена да посещава събори, панаири и други зрелища. Ако по време на бременността жената погледне мишка, плъх, змия, мечка или друго животно, се смята, че детето ще прилича на това животно.

Според къзълбашките разбирания, раждането на дете трябва да се пази в тайна от майката на родилката, за да се роди то по-лесно. При по-трудно раждане родилката ляга по гръб и мъжът и я прескача до 3 пъти, дават и да пие вода, в която се потапя пръчката за тарик. Възрастната жена, която помага при раждането се нарича Ебе кадън. Тя е подготвена и носи със себе си винаги бръснач и специални конци. В миналото, колкото и странно да изглежда това, жените са раждали изправени. Смята се, че момичетата се раждат по-лесно от момчетата. Ако при раждането на детето в дома има гост, то детето се кръщава на името на госта или с име, посочено от него. Обикновено децата се именуват на името на баби и дядовци, но се избягва кръщаването на имената на живи роднини. Ако детето умре преди да бъде именувано, се смята, че то се е превърнало в ангел и мястото на гроба му се забравя. Съществува поверие, че съдбата на детето се определя преди да се роди и то не се променя. Съдбата му се чете по звездите (зодиака). За целта се използват специални гадателски книги (йълдъзнаме).

С голяма радост се посреща раждането на дете в понеделник (деня на раждането на Мохамед) и в четвъртък (раждането на Али). Алианите таят надежда детето да се роди със звезда на челото или бенка, като вярват, че това е знакът на последния от 12-те имами, на практика и последен член на семейството на Хазрети Али, именуващ се Мехмед, който е в неизвестност. Ако детето се роди с белези, които са особени (бенки, бял кичур и др.), се вярва, че е белязано с голям късмет. Белег под мишниците се смята за белег от бога и е знак, за божествен произход на новороденото. Пророкът Мохамед също имал такъв белег. Подобен белег е имал и Хаджъ Бекташ Вели на дланта си. Като признак на доброта, благородство и талант се приема високото чело. И обратното на тези белези – дете с два „витела“ на косата се определя като лош и зъл човек. Раждането на сакати деца се приема като наказание за провинение на родителите. Има случаи, когато бабата съживява мъртвородени деца чрез духане в устата.

След раждането родилката (леуса) лежи седем дни на постеля на земята, а бебето се поставя от дясната и страна. Пак до седем дни, родилката не трябва да се оставя сама. Ако е необходимо да излиза извън стаята си, тя трябва да носи желязна маша или ръжен. До 40 дни след раждането се следи тя да не остане по-дълго време сама, защото може да бъде нападната от зли сили, които могат да причинят болест и смърт на детето и майката. Бебетата се повиват по традиция с пелени, приготвени от старите шалвари на майката. Новороденото се поставя на третия ден в дървена люлка (бешик), изработена за случая от майстор за един ден. В същия ден се извършва и осоляването на бебето (да не мирише като порастне) и на шапчицата му се слага амулет от мънисто (бонджук), против уроки и зли сили. На третия ден се дава и име на бебето, като акуширалата баба го подава три пъти на майката, изговаряйки името му на ухото и. Бабата (старейшината) чете кратка молитва, като по това време майката го закърмя. След този акт поканените жени преминават в гостната стая и започват да се веселят. Вечерта на нарочно тържество се събират всички членове на джема. На третия ден бебето се къпе от същата баба в корито, а след това водата се излива на тайно място.

На 20-ия ден детето се къпе във вода с босилек и начупени черупки от 20 яйца. На 40-ия ден черупките са от 40 яйца и в същия ден родилката отива на гости на майка си. Обикновено децата се кърмят до тригодишна възраст. През това време не му се дава вода, докато то само не си поиска, смята се, че го поят ангелите. Отбиването му става с малък ритуал. Първо то се подстригва, като косата се прибира и се пази до края на живота му. Следва сваряването на едно яйце, което се поставя върху прага на къщата и се разделя на две. Външната половинка се дава на детето, а другата – на майката. При прохождането на малкото се меси пита и се търкулва пред него. После се разчупва, дава се парче на същото дете, както и се раздава на други деца от съседните къщи и на улицата. Вярва се, че деца, които проговарят по-рано, прохождат по-късно и обратното. До петата си година детето носи фустичка (фъта) и чак след това му се шият шалварки. Сюннет (обрязване) на момченцата се прави след 5-годишна възраст.

Замомяването и заергенуването отпочват на 14-15 години, когато ергените и момите се приемат в младежкия джем. Обикновено запознанството става по седенките, където се трудят къзълбашите. Все още по седенките, във връзка с този повод, са популярни някои песни (примерно в селата Драгомъж, Лъвино и Вазово, Исперихско):

Сън ми дойде, прозявам се.
В кафеза отглеждам славейче.
Душички, мили момичета,
Искам сърмена кърпа.

В градината агне видях,
стори ми се, че е румено.
Тази утрин е утрин празнична,
видях момичето, което искам[42].

Прието е девойките да нанизват мерджан[43] и да го връзват на дясната си ръка. Това всъщност е своебразна покана към момците. Изборът между младите обикновено става на сватбено тържество, но най-често в миналото е ставало по време на меджи (белене и ронене на царевица, рязане и чистене на дини за маджун, предене на вълна, памук и др.).  Интересна е процедурата за уговарянето на сватбата. Първо в дома на момичето се изпраща близка жена на оглед (гьорюмджю). Тя носи като армаган орехи, сушени плодове или захар на бучки. Ако хареса момата, жената известява за какво е дошла, поднася подаръците и си отива. След това се определят двама сватовници – единият е кафадарът, а другият е задължително един от чичовците на момчето. Някога сватосването ставало привечер в дома на бабата. При благоприятен отговор бащата на момчето изважда бутилка ракия и предлага почерпка. Близките на момичето не остават по-назад, те вече са приготвили чашите и мезето. Започва гощавката, в която двете страни уговарят условията, т.е. кой какво ще иска (пари за чеиза, даровете, откупа баба хаккъ и пр.). Тогава се определя датата и на големия годеж (нишан). На големия годеж, на който също се прави угощение, но този път в момчето (дьонюр дава), се определя и денят на сватбата.

Сватбеният празник започва в понеделник и продължава цяла седмица. И в двете къщи се месят сватбени пити, които са украсени със зоо и флорални мотиви, както и с изображения на хора (орач, булка или младоженец).  Ритуалният хляб (пита) е един от най-представителните атрибути в сватбената обредност при къзълбашите от Североизточна България. Общото им название е колач, в случая дюгюн колачъ (сватбен колач). Месят се винаги с квас и от омъжени жени. Количеството на приготвяните хлябове е различно – в Кубратско традицията е четен брой. Четният брой се асоциира с „чифтосването на младоженците“, с брачната двоичност. Една част от колачите се нарязват на квадратни или ромбовидни парчета. В Тутраканско и Силистренско се правят и малки кръгли хлебчета. Все още се меси и украсява колач за покана на сагдъча – побратим на младоженеца, фигура със значение на кум. Този колач се прави в дома на момъка и се носи цял. С участието на хляб, става и въвеждането на булката в дома на младоженеца. За този ритуал роднините на момчето дават на булката да държи два топли хляба и ибрик с вода. С двата хляба под мишница и поливайки с водата от ибрика, за да и „върви по вода през целия живот“, булката отива в отредената и стая. Вярва се, че по този начин тя внася плодородието и топлината в новия си дом. Накрая хлябовете се разчепват и се раздават на присъстващите. При годежа също се правят ритуални хлябове.

Във вторник е „първата къна“. Къносването става в дома на булката. Булите къносват ръцете и краката на момичето в присъствието на булите на момчето. Пеят се песни, в които се повтаря рефрена: „Отделяш се, но не тъжи!“  В сряда е т.нар. „втора къна“ и тя е в дома на момчето. Пристига музиката – в близкото минало музикантите свирели с тамбура, саз, зилли маша и дайре. Зетят и сагдъча повеждат оркестъра по домовете на близките да ги канят на сватба. В следобедните часове започва даряването (дакията). Изнася се маса в двора, зетят и сагдъчът сядат на столове пред нея. Роднините от двете семейства даряват момчето. Привечер започва веселието, като тук изпъкват най-вече виртуозите на кючека. Същата вечер се приготвя и булчинската кола (преди биволска каруца), с която на следващия ден се докарва булката. Колата се оформя с големи кръгли прътове, които се покриват с рогозка, а най-отгоре с голям червен килим.

В четвъртък е „правенето на клона“ (дал япма). Отсеченият клон (обикновено от върба),  се украсява в дома на момчето с царевични какалашки, свещички, панделки и пискюли, които се занасят в уречения двор.  Панделките и пискюлите са от разноцветна прежда, но в повечето случаи преобладава червения цвят.  Процесията с булчинската кола и клона тръгват към дома на момата и там се разпряга колата – свещите се гасят на прага, а клона се поставя на покрива. След гощавката започва и даряването на булката. После музиката засвирва тъжна песен и отвеждат булката към покритата с чергило кола. Тя целува ръка на всички и се качва в колата; с нея се качват и булите и. Каруцата на булката се придружава с шеги и песни от младежите, те преминават през цялото село и накрая я въвеждат в двора на момчето. Там я посрещат свекърът и свекървата – първият и обещава нива и теле, а свекървата пръска жито и бонбони „за берекет“.  След като булката влиза в дома, всички гости се разотиват. Идва време и на бабата – той въвежда зетя и сагдъча в стаята, където е булката и чете кратка молитва от корана „за здраве“. През това време младежите от двете страни отиват да вземат свещите (мум алма), с оставения през деня клон. Клонът се носи със запалени свещи и след като се остави в стаята на младоженците, всички се разотиват. Последен си отива сагдъча – негово задължение е да накара булката да проговори и се засмее. За отбелязване е, че булката няма право да говори по време на сватбата. Младоженците си лягат, а булите стоят на пост в другите стаи. На сутринта свекървата установява дали булката е била девствена. В петък се пие „блага ракия“ и се сваля булото на булката. В събота тя омесва пита в новия си дом.

В Делиормана се е съхранил и до днес семейния обичай кафадар дюгюню. Той се прави непосредствено след сватбата. Семейната двойка избира друга двойка и се обявяват за кафадари (побратими). Същевременно те избират един от своите роднини  за духовен наставник (мюршид). Той им дава житейски наставления и им чете молитви за побратимяване. Кафадарът е пожизнен, желателно е където ходиш ти, да те следва там и той. Този празник приключва с много наздравици и пиене на вино.

Погребалните обичаи на къзълбашите са според предписанията на Корана и са подобни на обичаите при турците сунити. Настъпването на смъртта се нарича предаване на душата (джан теслим етмек). В миговете преди смъртта, се четат молитви от Свещената книга, с цел облекчаване на умиращия. След установяване на смъртта се затварят очите на мъртвеца и се пристяга брадата му. Ако човекът е починал през нощта, над главата му се запалва свещ. Тялото се обръща по гръб и се поставя на земята върху „рахат дюшек“, като предварително се измиват лицето, ръцете и краката на починалия. Извършва се и ритуал с тарика (тариктен гечирме) – чрез него бабата пречиства душата на умрелия. Вярва се, че душата на умрелия (рух, тин) няма форма и е безсмъртна; тя напуска тялото като невидима птица и се превръща в светлина (нур), за да продължи своето съществуване. Ако починалияят е бил добър човек, той се превръща в ангел, ако е бил лош – той се връща на земята като душа на друг човек или животно, за да се измъчва повече.

Мъртвите се погребват до 24 часа след настъпването на смъртта им. Близките и приятелите се прощават с мъртвеца, като целуват дясната му ръка. Ходжата е този, който изпраща човека в отвъдния свят. Той облича починалия с кенарена риза, тялото се увива в „кефен“ – памучно платно дълго 11 м.  Умрелият се поставя в ковчег и се носи на гробищата от 4 души или се бута с кола. В гроба, който е изкопан като ниша, мъртвецът се спуска от близки и се опява от ходжата. След погребението гробът се обозначава с издялани колчета (гьондери), надгробни камъни се слагат чак след една година. Къзълбашите не носят черни жалейни дрехи. При погребение обикновено жените си слагат бели забрадки. Близките мъже на покойника не трябва да се бръснат до 40-ия ден от смъртта му. След погребение се правят помени на 7-ия ден, на 40-ия ден, на 52-ия ден, на 6 месеца и една година. Прието е на 40-ия ден или на годината да се прави курбан.

Къзълбашите имат система от демонични представи и вярвания. Те вярват, че ако веднага след настъпването на смъртта се зарови починал човек, той вампирясва. За да се предотврати вампирясването му, в гроба му се слага шепа чесън, а кефена (савана) на мъртвеца се защипва с трън от глог. Все още битува поверие, че отделния човек си има „сахиб“ в образа на змия, която обикаля около къщата и пази дома и живущите в него. Относно змиите (змейовете), те смятат, че слизат от небето при силна буля. След появата им хората са длъжни да ги хранят с мляко. В противен случай, змейовете подмамват млечните крави, овцете и козите и наказват хората със суша.

Алианите вярват и в женски митични същества (Пери джин), подобни на самодивите – те живеят в недостъпни за хората места: гъсти гори, блата, огромни дървета, гробища. Относно ангелите, според тях, те са безплътни същества в човешки образ. Те притежават способността да се явяват навсякъде и да не потъват във вода. Ангелите са пазители на хората. Един от тези ангели (Джебраил) служи за връзка на Мохамед с Аллах. Ангелът, който прибира душите на хората се казва Азраил – за него се смята, че той е неуловим и е неподкупен. Жена, която знае тайни заклинания и върши злини се нарича джадъ. Това обикновено са жени с прекъснат месечен цикъл. За да правят магии, те слагат в пазвата си яйца на кьофюр (дните преди Хъдрелез или Гергьовден).

В културата на хетеродоксните мюсюлмани има съхранени и множество вярвания, които са свързани с различните растения и животни. От растенията те тачат най-вече кипарис, дюля, глог, роза, лале, невен (мергуз), ечемик. Кипарисът присъства в четири релефни изображения, включени в украсата на два каменни блока от оградата на тюрбето на Демир Баба. Глогът се използва като апотропейно средство, среща  се също така и при изработката на ритуалните свещници (Кубратско). Дюлята се смята за свещено дърво – според поверието Фатма получила плода от небето като дар. По време на боя в Кербала, където загива Хюсеин, той утолил голямата си  жажда с дюля. По тази причина е чест на всяко алианско семейство да засажда дюлево дърво. Розата от своя страна е свещено цвете. Според вярване, произлязло от хадис и широко разпространено  в ислямския свят, първата роза е била червена и е поникнала от потта на Пророка Мохамед по време на Мирадж[44]. В  религиозната традиция на къзълбашите от Кубратско при изричане на думата гюл в молитва или нефес (песнопение), всички присъстващи докосват с дясната си ръка земята и брадите си, след което се поздравяват чрез допиране на лицата си по три пъти. 

При култа към животните гамата на вярванията е много по-широка, по-съществени са  тези за елен, сърна, заек, петел, гълъб, щъркел. Къзълбашите в Североизточна България смятат, че сърната е любимо животно на Хаджъ Бекташ Вели. Според една легенда за Демир Баба, преразказана от Борис Илиев, светецът „никога не  давал да се бият сърни, защото казват, че майка му била сърна.“ Къзълбашите в селата Мъдрево, Севар и Бисерци, имат негативна представа за заека и го свързват с менструалния цикъл – затова и не го ядат. Съществуват и други вярвания и легенди, които придават на заека значение на свещено животно. Според тях заекът е бил коте на Али и затова не го ядат от уважение към паметта на светеца. Змията също има противоречива конотация, но доминира схващането, че тя е „единственото животно, което разбира човешката реч“ (с. Бисерци). Убиването на змия е грешно – универсалното вярване сред къзълбашката общност е, че тя пази дома и нивите на хората, както и различни водоизточници (извори, чешми). В селата Острово и Водно, както и някои други села от Кубратско се смята, че петелът гони злите духове и предусеща промяна на времето чрез кукуригане. В представата си за гълъбите, хетеродоксните мюсюлмани в Делиормана ги възприемат като символизиращи душите на техните светци.

 

Използвани източници

Алексиев 2012: Алексиев, Б. Седем мюсюлмански светци от България. – София: АИ „Марин Дринов“.

Граматикова 2011:  Граматикова, Н. Неортодоксалният ислям в българските земи. Минало и съвременност. – София: ИК „Гутенберг“.

Илиев 2008: Илиев, Б. Родно Лудогорие. – София: Културно-просветно дружество „Родно Лудогорие“.

Карахасан-Чънар 2005: Етническите малцинства в България. – София: ИК „ЛИК“.

Карахасан-Чънар 2015: Етническа и религиозна мозайка на България. – София: ИК „ЛИК“.

Миков 2005: Миков, Л. Изкуството на хетеродоксните мюсюлмани в България (XVI – XX век). – София: АИ „Марин Дринов“.

Славейков 2006: Етногеография. – София: УИ „Св. Климент Охридски“.

 

^[1]Лудогорие или Делиорман (тур. ез.), в буквален превод Луда гора (до 29 юни 1942 г. Дели орман, Делиорман, до 23 юли 1942 г. Полесие, до 14 март 1950 г. Делиорман) е историко-географска област в Североизточна България. През 1942 г. името на областта е сменено на Полесие – име, което не успява да се наложи. В1950 г. турското име е преведено в новото официално име – Лудогорие.

^[2]Али – букв. божеството (араб. ез.).

^[3]Алианството се появява първоначално в Западен Иран и източната част на Османската империя през XV и XVI в. и постепенно се разпространява в други държави. Днес алиани (алевити) живеят в Ирак, Ливан, Йемен, Бахрейн, Афганистан и в почти всички други държави, където има мюсюлмани.

^[4]До 1934 г. Синан кьой. Сега в общ. Две могили, Русенска област.

^[5]Общ. Кубрат, Разградска обл. До 1942 г. Месим Махалеси.

^[6]Общ. Кубрат, Разградска обл. До 1940 г. Настрадън.

^[7]Общ. Общ. Кубрат, Разградска обл. До 1934 г. Джеферлер.

^[8]Общ. Тутракан, Силистренска обл. До 1942 г. Денизлер.

^[9]Общ. Тутракан, Силистренска обл. До 1942 г. Енджекьой.

^[10]Общ. Дулово, Силистренска обл. До 1942 г. Сьогютчюк.

^[11]Общ. Тутракан, Силистренска обл. До 1942 г. Балтаджии.

^[12]Общ. Силистра, Силистренска обл. През 1947 г. се обединяват три махали: Голебина, Сабин (Чаталджа) и Йорданово.

^[13]Общ. Дулово, Силистренска обл. Старо име Каралар.

^[14]Общ. Завет, Разградска обл. До 1934 г. Бююк ада.

^[15]Общ. Исперих, Разградска обл. Старо име Хюсенлер.

^[16]Общ. Исперих, Разградска обл. До 1934 г. Арслан.

^[17]Общ. Дулово, Силистренска обл. До 1942 г. Къзъл бурун.

^[18]Общ. Исперих, Разградска обл.

^[19]Общ. Самуил, Разградска обл. Старо име Кованлък.

^[20]Общ. Исперих, Разградска обл. Старо име Мумджулар.

^[21]Общ. Кубрат, Разградска обл.

^[22]Община Добрич, Добричка обл.

^[23]Общ. Две могили, Русенска обл. До 1934 г. Синан кьой.

^[24] Ортодоксалните мюсюлмани (сунити), те са нещо като юдовци – по името на Йезид, който убива сина на Али.

^[25] Немски и австрийски пътеписи за Балканите XVII–XVIII в. Увод, подбор и коментар М. Йонов. С., 1986, 364-366.

^[26] Мюсюлманският календар бил въведен от Омар, втория халиф през 638 г. (16 от хиджра). Следвайки съвета на Али, братовчед и зет на Пророка, Омар го въвел в хиджра, „миграция“ или „бягство“ на Мохамед от Мека в Медина, на 16 юли 622 г. Лунните месеци са последователно от 30 и 29 дни.

^[27] Тарик – свещена пръчка, обикновено от дюлево дърво, символизира сабята на Али.

^[28] Из архива на Борис Илиев – алманах „Родно Лудогорие“. С., 2008.

^[29] Четиридесети ден (тур.).

^[30] Числото седем е най-популярното число в шиизма (исмаилизъм, от седмия имам Мохамед ибн Исмаил) и респективно при хетеродоксните мюсюлмани. То символизира и утвърждава първите 7 имама, 7 стадия на еманация, 7 пророчески цикли и 7 степени на посвещение. В Делиормана числото 7 е широко възпроизвеждано: дете се облича за първи път с риза на седмия ден след раждането му, люлката на бебе се изработва от двама майстори за седем дни; на седмия ден се прави първия помен; поменалното ястие аш, което се приготвя за Ашуре, е съставено от седем вида продукти; първата питка, която се замесва от девойка, се раздава на седем човека и пр.

^[31] Три е също сакрално число за къзълбашите – символизира единното почитане на Аллах, Мохамед и Али. Къзълбашите от с. Бисерци, Кубратско, схващат числото 3 за символ на триадата раждане–живот–смърт.

^[32] Архив на Борис Илиев. Борис Илиев (1927–2010) e популярен краевед, етнолог и фолклорист. Роден в с. Свещари, Исперихско, той дълги години е председател на Културно-просветно дружество „Родно Лудогорие“.

^[33] Архив Б. Илиев.

^[34] Архив Б. Илиев.

^[35] Липчев, Р. Български езически и християнски фолклорни мотиви в преданията за Демир баба. – Добруджа, 3, 1986, с.115.

^[36] Страшимир Димитров (1930–2001) – известен български историк.

^[37] Димитров, Стр. Към демографската история на Добруджа през XV–XVII в. – Известия на Българското историческо дружество, кн. 35, 1983, с. 59.

^[38] Ив. Велков (1881–1958) – виден български архитект.

^[39] Ан. Явашев (1885–1934) – български просветен деец, архитект и ботаник.

^[40] Байо, стандартно обръщение към средния турски човек в Делиормана.

^[41] Архив на Б. Илиев.

^[42] Архив на Б. Илиев.

^[43] Корал, чиито късчета се използват за изработване на накити – остар. (тур.).

^[44] Нощта в която Пророка Мохамед се възнася при Аллах.

librev.com